С брой 13 на Държавен вестник от 07.02.2017 г. беше обнародван Закон за допълнение на Гражданския процесуален кодекс. С него се създава глава петдесет и шеста „а”, във връзка с прилагането на Регламент (ЕС) № 655/2014 г.

Регламент (ЕС) № 655/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 15.05.2016 г. за създаване на процедура за европейска заповед за запор на банкови сметки с цел улесняване на трансграничното събиране на вземания по граждански и търговски дела е приложим от 18.01.2017 г. Следва да се има предвид, че Обединеното кралство и Дания не участват в приемането на Регламента и не са обвързани от него, нито от неговото прилагане.

Регламентът има за свой предмет създаването на процедура, която дава възможност определен кредитор да се сдобие с европейска заповед за запор на банкова сметка, с която да осуети евентуалните намерения на длъжника да застраши интересите на кредитора чрез прехвърляне или изтегляне на средства до посочения в заповедта размер. За да са приложими правилата, банковата сметка трябва да е открита в държава-членка на ЕС. Посочено е, че заповедта за запор е достъпна за кредитора като алтернатива на мерките за запор, предвидени в националното право.

Така, от новосъздадения правен режим могат да се възползват кредитори, чиито длъжници се намират в други държави-членки на ЕС.

Обхватът на Регламента обаче е ограничен. Той не се прилага по всякакви спорове, а само по отношение на парични искове по трансгранични граждански и търговски дела. Съгласно Регламента, трансгранично дело е налице, когато банковата сметка, подлежаща на запориране, се намира в държава-членка, която е различна от държавата-членка на съда, в който е подадена молбата за издаване на заповед за запор или от държавата-членка по местоживеене на кредитора. В разглеждания законодателен акт е посочено още, че моментът, спрямо който се определя дали делото е трансгранично, е датата, на която молбата за издаване на заповед за запор е подадена в съда, компетентен да издаде заповедта.

Регламентът не се прилага за данъчни, митнически и административни дела, както и за имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения, задължения за издръжка, несъстоятелност и арбитраж. От обхвата са изключени и делата, свързани с отговорността на държавата за действия и/или бездействия.

С въведените промени в Част седма на ГПК и създаването на Глава петдесет и шеста „а“, се предвижда вътрешна нормативна уредба, улесняваща приложението на Регламента. С оглед на прякото му приложение и съдържащите се в него подробни правила за стартиране и развитие на процедурата за издаване на европейска заповед за запор на банкови сметки, направените допълнения в ГПК са минимални и само конкретизират общите правила за запора.

Съгласно Регламента и ГПК, кредиторът ще може да поиска от съда да издаде европейската заповед за запор още преди да е подал иска си, както и във всеки етап на делото. Длъжникът не се уведомява за молбата за заповед за запор, нито се изслушва преди издаването на заповедта. Когато искането за издаване на заповед за запор се предяви в рамките на касационното производство, заповедта се издава от въззивния съд. Издаване на европейска заповед за запор може да се иска и след като в полза на кредитора е налице съдебно решение, съдебна спогодба или „автентичен акт“, който изисква длъжникът да му заплати определена сума. С Регламента е предвидена и специална компетентност, когато страна по спора е потребител.

Когато кредиторът иска да бъде издадена заповед за запор, трябва да представи достатъчно доказателства, че съществува реална опасност изпълнението на иска да бъде осуетено или значително затруднено от длъжника. Когато подобно искане се прави преди да е налице съдебно решение в полза на кредитора, съдебна спогодба или автентичен акт, той трябва да представи и достатъчно доказателства, че е налице вероятност искът му да бъде уважен. При тази хипотеза по правило съдът изисква от кредитора да внесе гаранция, като определя и размера й. В Регламента е предвидена и отговорност на кредитора, за причинени на длъжника вреди, които последният трябва да докаже. Предвидени са и няколко оборими презумпции, при които хипотези се счита, че вината е на кредитора.

Регламентът предвижда, че кредиторът може да поиска от съда, в който е подадена молбата за издаване на заповед за запор, да изиска от информационния орган на държавата-членка по изпълнение да получи информацията, необходима за установяване на банката и сметката на длъжника. Съгласно чл. 618в, ал. 2 ГПК информационният орган за България е Министерството на правосъдието.

Отказът на съда да издаде европейска заповед за запор може да се обжалва с частна жалба от кредитора. В чл. 618д ГПК са описани хипотезите, в които може да се иска отменяне и изменение на заповедта за запор и ограничаване или прекратяване на изпълнението й, както от молителя, така и от ответника.

Изрично е предвидено, че заповедта за запор, издадена съгласно Регламента, се признава в другите държави-членки, без да е необходима специална процедура, и подлежи на изпълнение, без да има необходимост от декларация за изпълнителна сила. Това положение е пресъздадено и от българския законодател в заглавието на чл. 618г от ГПК.

ГПК предвижда също, че компетентен орган да изпълни заповедта за запор е съдебният изпълнител. Той има и задължението да следи да не бъдат запорирани средства, надвишаващи сумите по заповедта, и да предприеме действия за освобождаването им. Съдебният изпълнител е и компетентният орган за получаването, предаването или връчването на заповедта за запор и на другите документи по Регламента.

Новосъздадената процедура допринася за сигурността в отношенията между лица от различните държави-членки на Европейския съюз, като по този начин служи като гаранция за по-бързото и по-лесно развитие както на гражданските, така и на търговските правоотношения между отделните субекти. По-голямата степен на сигурност, която се създава с предвидените възможности за защита на кредитора, по всяка вероятност ще има своите положителни отражения и върху търговията в рамките на ЕС, тъй като субектите на пазара ще са по-склонни да влизат в правоотношения, да сключват сделки и др., когато знаят, че е налице улеснена процедура, която обезпечава събирането на вземанията им.