Една от най-спорните и често дискутирани теми в юридическата практика и теория е доколко упражняването на авторски и сродни права може да се използва за ограничаване на свободната конкуренция. Всъщност в основата на правния спор стои въпросът коя от двете ценности е по висша – свободата на стопанската инициатива или правото на автора да твори свободно и свободно да се разпорежда с творбите си.

Доколкото темата е обширна и нова за правната теория, сме се постарали да отговорим на този въпрос с настоящата публикация.

Авторското право и сродните нему права

Авторското право възниква по естествен път – за да задоволи възникналата обществена потребност от защита на правата на творците, в най-широкия смисъл на тази дума, за правната регламентация на този вид обществени отношения, които съществуват от зората на човешката история.

Освен защита обаче, създателите на първите закони в областта на авторското право са преследвали и една по-висша цел – стимулиране на изкуството, науката и въобще креативността на човешкия дух във всичките му измерения. Това личи и от названието на първият закон, уреждащ тази материя – английският Закон за поощряване на знанието, от 1710 г. Основната идея, която ръководи създателите на подобни закони в ерата на Просвещението е, че ключов елемент за развитието на творческата личност, а и на личността въобще е задоволяването на потребността от сигурност и стабилност. Тоест презюмира се, че ако съответният автор получи абсолютно право върху своето произведение, както и правото да се разпорежда с него и да печели от него, то той би бил мотивиран да създава нови произведения, а създаването на нови произведения допринася за прогреса и развитието на обществото.

Развитието на цивилизацията поражда нуждата от уреждане на друг тип права – сродните на авторските. Разграничаването на този тип права от авторските се налага най-вече от разграничаването на правата на автора на произведението от тези на артиста – изпълнител. В началото се е смятало, че артиста не създава интелектуален продукт, а само възпроизвежда творбата на автора. Еволюцията в мисленето обаче променя тази представа и налага санкционирането на права на артиста, макар и по-малки от тези на автора. С индустриалния напредък към тях се причисляват правата на продуцента, както и на излъчващата телевизионна организация.

На международноправно равнище правата на автори и сродните им права са уредени в множество нормативни актове. Основен международноправен акт за защита на отношенията, свързани с авторското право е Бернската конвенция от 1886 г. Тя е първият международен акт, санкциониращ правата на автора и след него са създадени множество други, уреждащи тази специфична материя – Универсална конвенция за авторското право от 1952 г., Римска конвенция за закрила на артистите – изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации от 1961 г., Женевска конвенция за закрила на продуцентите на звукозаписи срещу неразрешено възпроизвеждане на техните записи от 1971 г. и др.

Известно е, че България е била почти насила принудена да ратифицира Бернската конвенция – по силата на разпоредбата на чл. 166 от Ньойския мирен договор. Първият български Закон за авторското право се приема от Народното събрание на 20.07.1921 г. – малко преди ратифицирането от страната на Бернската конвенция на 05.12.1921 г. Сега действащия Закон за авторското право и сродните нему права (ЗАПСП) е от 1993 г. и отменя приетия през 1951 г.

Доктрината приема, че авторските и сродните им права са абсолютни субективни права т.е. подобно на правото на собственост те се ползват с висока степен на законова защита. Същността на авторското право според закона и изследователите му е такава, че неговият носител се смята за титуляр на това право по отношение на всички, тоест той може да го противопостави на всеки, който евентуално би го оспорил (за разлика от относителните права – например правото, което произтича за едната страна по договор за поръчка е само по отношение на другата страна – всички трети лица нямат задължение да спазват това право, тъй като по отношение на тях то не е възникнало).

Абсолютният характер на авторското право поставя неговият носител (авторът или неговите наследници) в изключителна позиция спрямо ползвателите, създава за автора големи възможности за разпореждане с творбата си, които са залегнали и в действащия ЗАПСП: право да реши дали създаденото от него произведение да бъде разгласено, кога и как; да променя произведението; да спре използването на произведението поради промени в убежденията си (неимуществени права – чл. 15 ЗАПСП); да използва произведението и да разрешава (съответно да не разрешава) използването му от други лица (имуществено право, което включва всякакви действия, които могат да бъдат определени като използване – разпространение, възпроизвеждане, публично представяне, излъчване по безжичен път и пр. – чл. 18 ЗАПСП). За да онагледим така описаните права на автора по отношение на неговото произведение, можем да вземем например една научна студия – по отношение на нея създателят й има правото да я разгласи или не на широката общественост, да спре използването й, да разреши или да не разреши използването на научната студия от определено лице. Тук е без значение, че произведението може да е от съществено значение за обществото. Закона оставя като иррелевантен и друг факт: че разрешаването отстрана на автора на едно лице да ползва произведението му, а на друго не, поставя едното лице в неравностойно положение спрямо другото.

Правото на свободна стопанска инициатива

В исторически план свободната стопанска инициатива на човека е една от движещите сили за прогреса на цивилизацията – породена е от желанието му да се развива и самоусъвършенства. Постепенното осъзнаване на важността на този принцип за свободното развитие на човека и на обществото, в което той живее, води до неговото въздигане в основна ценност на демократичното общество. Отново в епохата на Просвещението се заражда необходимостта от предоставянето на държавна гаранция за спазването му.

Резкият подем, който бележат икономиките на държавите от Западна Европа от XVII в. нататък, развитието и усложняването на икономическите отношения, налагат санкционирането от държавата на този основен принцип, както и докъде се простира правото за упражняването му. Прието е, че естествената конкуренция между индивидите е висша ценност, която води до напредък, но за има равновесие и баланс между индивидите, тя следва да се постави в някакви рамки. Границата на упражняване на правото на свободна на стопанска инициатива се простира дотам, докъдето се простира границата на упражняване на всяко естествено право – доколкото упражняването на правото от единия индивид не пречи на упражняването на правото от другия. Този постулат е утвърден в текстовете на повечето от модерните европейски конституции и въз основа на него се изграждат правилата на свободната конкуренция.

Принципът на свободна стопанска инициатива не намира приложение в концепцията за социалистическа държава или т.нар народна република, която се налага в управлението на много от държавите през XX век, включително и на България след 1947 г. Социалистическият модел на управление не санкционира свободата на стопанската инициатива, тъй като при него цялата стопанска инициатива преминава от отделния гражданин в държавата.

Поради този факт в България принципът на свободната стопанска инициатива намира място едва в чл. 19 на Конституцията от 1991 г. Оформянето на частния сектор в икономиката след 1989 г. налага създаването на специално законодателство в насока гарантиране на свободната стопанска инициатива и регламентиране на конкурентните правила. През 1991 г. е създаден първият Закон за защита на конкуренцията (ЗЗК), който е отменен през 1998 г. и на негово място е приет нов, който действа и към настоящия момент.

Основна цел на ЗЗК и на конкурентните закони по принцип, е да създават баланс в икономическите отношения, които възникват между гражданите и техните юридически лица по повод производството и размяната на стоки и услуги, като основно проявление на стопанската инициатива. Основна цел, която преследват конкурентните закони е да се защити икономически по-слабият субект от негативно влияние както отстрана на неговите конкуренти, така и от външни фактори. В случай, че по-слабият икономически бъде елиминиран като „играч“ на пазара, постепенно ще се създаде положение, в което само един субект ще определя правилата на този пазар. Това е нежелан ефект, тъй като за „силния“ играч се създава едностранната възможност както да определя цените на продукта, услугата или произведението си, така и на кой да го продава. В този случай инициативата поема отново само един субект – в този случай не държавата, както при плановата икономика, а частно лице.

На практика конкурентния закон създава стабилност за целия икономически сектор от обществените отношения, както авторскоправния закон създава такава стабилност за определен кръг от тези отношения, доколкото произведението на автора също се предлага за размяна на пазара.

Относно приложимостта на конкурентния закон по отношение на авторското право и сродните нему права. Правото на автора като инструмент за ограничаване на конкуренцията

Във времето на Ренесанса и Просвещението в Европа творчеството, във всички негови проявления е насочено предимно към ограничен кръг от хора – заможните и просветените, които по това време са малка част от обществото. В този смисъл правото на автора по отношение на създаденото от него се е ограничавало най вече във възможността да получи еднократно заплащане за създаването или разпространението на дадено произведение.

Индустриалният напредък неизбежно води до появата на друг тип отношения не само в икономиката на обществото като цяло, но и в частност в отношенията по повод използването на авторските произведения. Появата на киното, телевизията и радиото, икономическият напредък, осигуряването на широк достъп до образованието и много други фактори пораждат нови интелектуални потребности у все по-широк кръг от хора.

На практика от началото на XX век започва силен процес на комерсиализация на творчеството, най-силно изразена в музиката и новото изкуство – киното. Твореца започва да създава творби не само за да удовлетвори своята и тази на останалите хора духовна потребност, но и с цел да спечели от това. Особено ясно тази тенденция е изразена сега, в началото на XXI век – една успешна филмова или музикална продукция носи на авторите си милиони долари, един популярен роман носи на писателят си не само международна слава, но и процент от всяко продадено по света или в определена страна издание на книгата; създаването на определена научна концепция или технически модел носи на учения огромни дивиденти (уместен е примерът със създателя на програмата „Windows“ Бил Гейтс, който сред най-богатите хора на планетата) и т.н. Така освен произведение на изкуството автора създава пазарен продукт, обект на по-голямо или по-малко потребителско търсене. В наши дни създаването на някакво авторско произведение най-често е свързано с извличането на печалба от определена категория ползватели – това е бизнес, в който се правят огромни инвестиции и от който се извличат огромни печалби.

Като се вземат предвид тези съображения дейността по предоставянето за ползване или най-общо по разпространението на едно авторско произведение безспорно е стопанска дейност. В България стопанската дейност се регулира от един общ закон – Търговски и редица специални – в зависимост от спецификите на конкретната дейност. Тук съществена е ролята на конкурентния закон (ЗЗК), който осигурява равновесието в икономическите отношения, независимо от тяхната специфика. Дейността по разпространение на авторски произведения е уредена в специалния Закон за авторското право и сродните нему права (ЗАПСП), за когото вече говорихме накратко в началото на тази статия. Тук възниква и фундаменталният въпрос доколко конкурентния закон е приложим по отношение на отношенията, свързани с авторското и сродните нему права ?

Като отправна точка е важно да отбележим как законодателят е отговорил на този въпрос. В чл. 2 на действащия ЗЗК, озаглавен „Приложно поле“, се съдържат границите и субектите, върху които простира своята правна сила посоченият нормативен акт. По специално в ал. 2, т.1 на посочения член е изрично упоменато, че „този закон не се прилага спрямо отношенията, уредени от законодателството за защита на интелектуалната собственост, авторското право и сродните нему права, доколкото не се използват за ограничаване или нарушаване на конкуренцията“. Тази разпоредба, макар и съобразена със спецификата на авторското право, всъщност противоречи на ЗАПСП.

Предвид акцента на това кратко изследване най-важни са гарантираните на автора права да разреши използването на дадено произведение и да получи възнаграждение за всяко негово използване. Тоест създава се икономическо отношение от едната страна, на което е автора, а от другата ползвателя. Най-често обаче произведението достига до ползвателя посредством търговци на определен пазар – кабелни разпространители, музикални магазини, телевизионни организации, издателства и др. На практика тези търговци извличат печалба от конкретни произведения, поради което те са с особена важност за тях. Единствените източници на „доставка“ на тези произведения се явяват авторите и носителите на сродни права.

С оглед значимостта на конкретно произведение за един търговец, недопустимо от гледна точка на свободната конкуренция е правото на автора да разреши на един търговец да разпространява произведението му, а на друг не. Така търговецът, който няма достъп до това произведение се оказва в една неблагоприятна позиция спрямо другият търговец, на който е разрешено ползването на творбата.

Конкурентното право и по специално ЗЗК нарича подобен незаменим от икономическа гледна точка ресурс с дефиницията „съществено съоръжение“ и приема, че лицето, което го притежава се намира в т.нар. господстващо положение, тоест положение при, при което може да попречи на конкуренцията на съответния пазар – от чл. 17 ЗЗК.

От практическа гледна точка правото на автора да определя ползвателите на своето произведение се явява основен инструмент за ограничаване на конкуренцията. Другият основен способ за това е едностранното налагане на цени на ползвателите от позицията на господстващо положение – поведение, което ЗЗК, както и цялото европейско законодателство в тази насока санкционира като ограничаване на конкуренцията.

Доколко обаче авторите и носителите на сродни права могат да бъдат определени като предприятия по смисъла на ЗЗК ? Легалната дефиниция, която дава закона за това е, че предприятие е всяко физическо или юридическо лице, което осъществява стопанска дейност на съответния пазар, независимо от правната и организационната си форма. Дейността на авторите по предоставяне на определено произведение за ползване е стопанска по своите характеристики, тъй като е насочена към извличане на определена печалба. Следователно, когато се касае за случаи на ограничаване на конкуренцията няма пречка авторите и носителите на сродни права да бъдат определени като предприятия, доколкото те са именно такива по отношение на търговците, разпространяващи авторските произведения на пазара.

Тук много от изследователите на проблема възразяват, че авторите не влизат в дефиницията предприятие, тъй като не предлагат продукт или услуга на пазара, а единствено предоставят за временно и възмездно ползване своето произведение, върху което те имат абсолютно право на собственост. Ако отнесем това положение към един чисто икономически пример това би означавало например един собственик на търговски център да отдава под наем части от него на различни търговци за нуждите на дейността им. Ако обаче този собственик откаже да отдаде на конкретен търговец безпричинно помещение под наем, или налага наемни цени едностранно и без преговори на всички наематели, то този наемодател неминуемо би попаднал в полезрението на конкурентния закон като нарушител. Този пример е изцяло приложим по отношение на авторите, още повече като се има предвид, че всеки автор е единствен и уникален „наемодател“ на своето произведение. Всъщност ако авторът налага едностранно цени или се възползва от правото да не разреши ползването от определено лице на своето произведение, ограничаването на конкуренцията е много по-драстично, отколкото в дадения пример с наемодателя. Това е така, тъй като в случай, че търговеца не получи достъп до помещението в търговския център, той може да се ориентира към друг търговски център, но ако му бъде отказан достъп до определено произведение на изкуството, той няма как да се снабди с него от друго лице, различно от автора. Създава се положение на неравнопоставеност на едни лица спрямо други, положение, което е чуждо на демократичното общество.

Злоупотребата с господстващото положение отстрана на автора е само един от случаите на ограничаване на конкуренцията. Практиката познава и други форми на нарушение на баланса в икономическите отношения, предизвикани от абсолютните авторски права – такива например са споразуменията между т.нар. организации за колективно управление на авторски права, с които едностранно се определят и налагат цени на различни ползватели. Изследваното господстващо положение обаче най-ярко демонстрира изключителното влияние на авторите по отношение определянето на цените и избирането на доставчиците на огромния пазар на разпространение на произведенията им.

Безспорно несъответствието в отношенията между авторското право и защитата на свободната конкуренция следва да бъдат преодолени в полза на конкуренцията, тъй като гарантирането й е основата, на която стъпва демокрацията в обществото. Това разбира се не означава, че авторските права не следва да се ползват от защита. Просто следва да им се осигурява такава защита, която да гарантира на автора или съответния носител правото, че ще получи справедливо заплащане за всяко негово използване, но така, че да то да бъде достъпно до по-широка категория от ползватели. В противен случай самата идея на творчеството като двигател на духовния напредък на обществото би се опорочила, за сметка на монополизирането на този вид пазар с единствената цел да се извлече облага.