Сравнението между два института от тези отделни отрасли на правото, които при това уреждат различни по своята природа обществени отношения и се възприемат по дори противоположен начин от ценностната система на обществото, може би изглежда много странно, а за някои – и неприятно. При по-внимателно вглеждане обаче всеки може да открие общи черти между тях, и то именно в аспекта „осъществяване на стопанска дейност“. Това е и причината в изследването да бъдат разгледани само дружествата, които извършват дейността си с цел формиране на печалба, не само тези по Търговския закон, но и гражданските дружества по ЗЗД, като разбира се, се изключат юридическите лица по ЗЮЛНЦ.

Между института „граждански брак“ и споменатите вече дружества, не би могло да не съществуват сходства в правната уредба. Приликите са значителни и произтичат не от езиковата близост на термините „дружество“, „съдружие“ и „съпружество“, „съпружие“, но и от обстоятелството, че това са основните клетки, върху които се гради гражданското общество и всички сфери от живота на човека като социално същество.

1. Учредяване.

Възникването както на граждански брак, така и на дружество е процедура, която законодателят детайлно регламентира с императивни норми, отклонението от които е пречка фактическият състав по учредяването да бъде осъществен. Тази стриктна регламентация е обусловена от споменатата вече значимост на тези два института и от необходимостта да се внесе сигурност както в гражданския и търговския оборот, така и в обществените отношения като цяло.

Учредяването и на граждански брак, и на дружество е формален акт, който по правило включва (с изключение на гражданското дружество по ЗЗД):

• Писмена форма;
• Задължително участие на държавен орган (на изпълнителната, респ. на съдебната власт);
• Придаване на публичност на осъщественото възникване;
• Вписване в специален регистър при съответния орган на изпълнителната или съдебната власт.

2. Цел.

Учредяването на дружество е особен вид правна сделка и най-голямата му особеност е целта. За разлика от договорите като двустранни сделки, тук липсват съвпадащи насрещни волеизявления, насрещни задължения, изобщо липсва насрещността като основно свойство на договора. Затова, макар често учредителният акт да се нарича договор, а и законодателят традиционно да е възприел това понятие, създаването на едно дружество по-скоро съдържа признаците на многостранна сделка, което особено важи за персоналните дружества, но в известна степен и за капиталовите. Същността на тази сделка сякаш е най-точно дефинирана в чл. 357 от ЗЗД: „две или повече лица се съгласяват да обединят своите усилия за постигане на една обща цел“, което превръща целта, и то общата цел в основна характеристика от същността на едно дружество.

Внимателният прочит на опита за дефиниция на брачното правоотношение в чл. 3 и 4 от СК ни кара да открием сходства с определението на правоотношенията, възникващи в резултат от учредяването на дружество. Принципи на семейните отношения са: равноправие, доброволност и трайност на брачния съюз; грижа и подкрепа между членовете на семейството. Сред основните функции на семейството са: осигуряване на възможности за развитие на способностите на всички членове на семейството, както и на условия за изпълнение на трудовите и обществените им задължения; създаване в семейството на отношения, основани на общи усилия и взаимна отговорност за неговото развитие; материално подпомагане на възрастните, болните и нетрудоспособните членове. Най-ярко това проличава в чл. 18 от СК: „Съпрузите са длъжни чрез взаимно разбирателство и общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитаването и издръжката на децата“. Според мен не е пресилено да се каже, че същността на брака се доближава до дефиницията „две лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща цел“, разбира се, с уговорката, че общата цел в брачното правоотношение далеч надхвърля общата цел в едно дружество и включва удовлетворяването на много емоционални, морални и духовни потребности на човека, които не биха могли да се реализират без встъпването в брак.

3. Имуществени отношения.

Относно сходствата в правната уредба на имуществените отношения в гражданския брак от една страна, и от друга – в дружествата, те са значителни, но основно относно събирателното, командитното и гражданското дружество, поради което няма да се спирам на сравнение в уредбата на имуществените отношения в гражданския брак и в капиталовите дружества.

Със самото възникване на брачните, респ. дружествените отношения, възниква и едно общо имущество, обособено от имуществото на физическите лица, встъпили в такива отношения. Правилото, което извежда чл. 358, ал. 2 от ЗЗД изглежда трябва да приемем, че се прилага и в рамките на съпружеската имуществена общност, доколкото логиката, а и елементарните отношения в оборота го правят неизбежно: „Внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, са обща собственост на съдружниците. Всяка друга вещ се счита внесена за общо ползване…“. Относно първата хипотеза, смятам за безпредметно да се обсъжда вариант, при който след прекратяването на брака, единият съпруг ще си иска обратно да речем „43 лева и 5 кг. картофи“, които е донесъл в семейното жилище в деня на бракосъчетанието. За втората хипотеза, очевидно по време на брака съпрузите съвместно ползват вещи, които всеки от тях е придобил преди брака, а по време на брака и след прекратяването му запазва собствеността върху тях съгласно чл. 20, ал. 1, предл. 1.

Относно имуществото придобито след възникване на брачни, респ. дружествени отношения, основното правило е, че е налице едно общо имущество, както и лично имущество на всяко едно лице, участващо в тези отношения, като същевременно съпрузите, респ. съдружниците са солидарно и неограничено отговорни (при КД – само комплементариите) за задълженията, които са поели за задоволяване на общите нужди, в интерес на общата работа. Относно разграничението между лично и общо имущество, съществува голяма разлика в уредбата, доколкото СК създава детайлна система от правила, които регулират този въпрос, главно посредством фикции и презумпции, тъй като отношенията между съпрузи предполагат далеч по-голямо сливане на имуществените им сфери, което предполага и по-големи трудности при отграничаване на личното имущество. Относно дяловете от общото имущество, те се считат за равни, освен ако не се докаже друго (при брака), респ не е уговорено друго (при дружеството), като характерна особеност тук е, че при брака дяловете се обособяват едва при прекратяване на имуществената общност.

Правото на управление и разпореждане с общото имущество по принцип също е сходно регламентирано, доколкото обикновеното управление на общите дела е право на всеки съпруг, респ. съдружник, а за разпоредителни сделки се изисква общо съгласие. С оглед на особеностите при брака и при отделните видове дружества, правната регламентация включва известни вариации на този принцип. Тенденцията тук е, че относно разпореждането с общи вещи в съпружеската имуществена общност, законът предвижда сравнително повече възможности за отклонение от принципа, най-вече с оглед интереса на трети добросъвестни лица, тъй като гражданският оборот би се затруднил, ако се изискваше при всяка сделка да се провери насрещната страна обвързана ли е в брак (вж. в този смисъл чл. 22, ал. 3 – 5 и чл. 23 от СК).

4. Прекратяване. Последици.

Наред със специфичните основания за прекратяване, породени от особения характер на брака, респ. на дружеството, съществуват и общи такива, като например: взаимно съгласие, респ. решение на съдружниците; смърт на единия съпруг, респ. съдружник.

По-големи сходства намираме в начина на прекратяване и последиците от прекратяването на брака, респ. на дружеството. Прекратяването, също както възникването, е уредено като сложен фактически състав, законодателната регулация съдържа предимно императивни правила, като тук отново изключваме гражданското дружество по ЗЗД. Процедурата по прекратяване се развива пред съда (с изключение на хипотезата – смърт на единия от съпрузите), и той е органът който прекратява брака, респ. дружеството, когато са налице съответните предпоставки. Прекратяването се вписва в съответните регистри и по този начин се осигурява публичност както на възникването, така и на прекратяването на един брак или на едно дружество. След прекратяването, всеки от съпрузите, респ. съдружниците, следва да получи своя дял от общото имущество.

5. Брачен договор.

След краткото сравнение на действащата правна уредба относно гражданския брак и дружеството, бих искал да се спра и на брачния договор, доколкото той се допуска и използва в редица страни за уреждане на отношенията между съпрузите, а и доколкото и в България има дискусия за предстоящото му въвеждане.

Брачният договор не е непознат в човешката история, има сведения, че още в Древен Египет са се сключвали договори за уреждане на имуществените отношения след прекратяването на брака. Днес той е познат на почти всички европейски законодателства като съглашение между бъдещи или настоящи съпрузи, с което се уреждат имуществени отношения през време на брака и след прекратяването му, рядко отделни законодателства допускат в договора да присъстват клаузи относно личните отношения и положението на децата. Договорът е формален – в някои страни е достатъчна писмената форма, в други се изисква нотариална заверка, а в трети – нотариален акт. Във Франция подлежи на обнародване, а в Холандия – на регистрация към съда в специален публичен регистър, което твърде много прилича на процедурата по учредяване на дружествата с предвиденото вписване и евентуално – обнародване. В повечето страни се допуска дори такъв договор да бъде сключен между лица, които не са сключили, нито имат намерение да сключват брак, за да уреди отношенията, произтичащи от фактическо съжителство. След сключването на такова съглашение и евентуалното му вписване в Регистъра за имуществото на съпрузите, правото третира страните по него по начин, идентичен на този по който третира законни съпрузи.

Сключването на брачен договор още повече доближава характеристиките на правната уредба на брака и дружеството. Това би позволило да се избегне сложната система от фикции и презумпции, заложена в СК, като се даде възможност на съпрузите и дори на партньорите сами да определят режима на имуществените си отношения, размера на дяловете, начина на управление и разпореждане с общото имущество и прочие въпроси, които се решават с учредителния акт на едно дружество. За това съглашение обаче не би следвало да се прилагат общите правила за договорите, още повече – то няма да има като своя характеристика насрещността, а по-скоро ще бъде правна сделка, с която две лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща цел. Следователно при разработване на законодателната уредба на брачния договор следва да се прилагат по-скоро правилата за дружествения договор по чл. 357 от ЗЗД и тези по ТЗ, отколкото разпоредбите за останалите договори по ЗЗД.

Приликата в правната уредба на брака и дружеството се дължи не само на тяхната значимост, но и на относителната трайност на отношенията, които регламентират. И все пак – още от древността брачната институция се е използвала понякога за съвместно осъществяване на стопанска дейност, за общо задоволяване на материални потребности, а днес – с въвеждането на брачни договори и съглашения между необвързани с брак партньори това ще става все по-разпространена практика. Но за тази цел обществото е измислило друга, по-подходяща форма, която макар да има сходства с правната уредба на брака, си остава инструмент за задоволяване единствено на икономически интереси – дружеството. Би следвало да се направи опит максимално да се освободи брачната институция от съпътстващите я имуществени отношения, които по-скоро подхождат на един договор.

Защото вярвам, а и от приятели съм чувал, че едно от най-хубавите и красиви неща в живота на един човек е бракът.