Конкуренцията между световните технологични гиганти отдавна е излязла извън полето на технологиите или на пазарното поведение на самите компании и е прерастнала включително в редица, при това шумни, съдебни дела. Голяма част от тях са за защита на патенти, както и за защита на авторските права върху софтуерни програми, идеи и функционалности. В светлината на тази „технологична война” сериозен интерес представлява решение на Съда (на Европейския Съюз) от 2 май 2012 г., с което окончателно се потвърди разбирането, че при настоящата правна уредба в ЕС, концепциите за компютърни програми, както и техните функционалности не са обект на авторскоправна закрила. Трябва обаче в тази връка веднага да се изясни, че това не изключва приложимостта на закрила на същите обекти по реда на други правни отрасли. Например, макар, създавайки програма с идентична функционалност на предходна програма, авторът на втората програма да не нарушава авторското право на автора на първата, то не е изключено последният да бъда защитен, ако докаже, че е извършена имитация на програмата. В България например, такава защите би могла да се ползва по реда на забраната за „нелоялна конкуренция”. Не е изключена също така закрила по реда на правото на индустриална собственост, например на търговска марка.

Правилното разбиране на цитираното решение на Съда, предполага изясняване на принципната философия на Авторското право като правен отрасъл – както изобщо, така и в частност по отношение на компютърните програми. Обект на авторското право може да бъде всяко произведение, което е резултат на творческа дейност и е изразено по какъвто и да е начин и в каквато и да е обективирана форма. Тази основна идея е залегнала както в Бернската конвенция (Конвенция за закрила на литературните и художествени произведения, подписана в Берн на 9 септември 1886 г.), така и в модерните авторскоправни закони в отделните държави (в това число и в чл. 3 от българския Закон за авторското право и сродните му права). На база на тази принципна основа се счита за прието, че не съществува авторскоправна закрила за съдържанието, идеите, концепциите. Закриля се обективираната форма на дадено произведение. Това разбиране е многократно потвърждавано от националната, международната и европейската съдебна практика, както и в много международни актове. В споразумението ТРИПС например изрично е посочено, че „закрилата на авторското право обхваща изразени резултати на творческа дейност, а не идеи, процедури, методи на действие или математически концепции сами по себе си”.

Концепциите за защита на авторското право принципно са създавани преди създаването и преди придобиването на значението, което към момента имат компютърните програми. Въпреки това, несъмнено е, че те трябва да се ползват с определена авторскоправна закрила. Както се посочва в европейските актове,  компютърно-програмната технология може да се разглежда като имаща фундаментално значение за индустриалното развитие на Общността. По тази причина е възприет подходът, що се отнася до защитата на авторското право компютърните програми да се приравняват на литературни произведение. Нещо повече, това се отнася за всички видове компютърни програми – независимо дали „обектни” или „изходни”. Това разрешение изрично е включено в ЗАПСП, както и е залегнало в Директива 91/250/ЕИО, която урежда защитата на компютърните програми в рамките на ЕС. Според нейния чл. 1, държавите членки трябва да закрилят с авторско право компютърните програми като литературни произведения по смисъла на Бернската конвенция. Това означава, че принципното положение, че се закриля обективираната форма, а не концепцията, намира пълно приложение и що се отнася до компютърните програми. В чл. 1(2) от Директивата изрично в тази връзка е уредено, че закрилата се прилага по отношение на обективираната в каквато и да е форма компютърна програма. Идеи и принципи, които са заложени в който и да е елемент на компютърна програма, включително тези, които са заложени в нейните интерфейси, не се закрилят от авторско право по тази директива. Държавите-членки са длъжни тяхното законодателство да е съобразено с тази разпоредба. Трябва да се има предид в тази връзка, че за целите на европейската уредба под израза „компютърни програми“ се разбира програми в каквато и да е форма, включително и тези, които са инкорпорирани в хардуер. За компютърни програми се счита и подготвителната проектна дейност, водеща до създаването на компютърна програма, но само ако подготвителната дейност е такава, че на по-късен етап може да се получи компютърна програма от нея.

За разбирането на концепцията за авторскоправната защита на компютърните програми е важно да се разбере, че компютърната програма е продукт, който при своето използване се очаква да даде определени резултати на своя ползвател. Затова, този ползвател, платил, за да си купи програмата, насъмнено трябва да има определени права върху нея. По тази причина уредбата на авторскоправната защита на софтуера предвижда, че е позволено възпроизвеждането, технически необходимо за ползването на програмата от лицето, което законно я е придобило. Не се допуска договорът за лицензиране на една програма да забранява зареждането и пускането, необходими за използването на копие от законно придобита програма. Същото се отнася и за действията по отстраняване на нейните грешки. Предвидено е, че, като цяло притежателят на една програма може да извършва (макар това да е допустимо да се ограничи чрез договор) всякакви действия по използването на копието от програма. Много е важно да се отчете също така, че този, които си е купил даден софтуер следва да може да прави, каквото е необходимо за да наблюдава, изучава или изпитва функционирането на програмата. Последните действия обаче не трябва да нарушават авторското право върху програмата. Приема се следователно, че възпроизвеждане или превеждане от лице, което има право да използва копие от програмата, е законно и за него не е необходимо разрешението на носителя на права.

Накратко, може да се каже, че според правилата, възприети в ЕС (но не само) по реда на авторското право се защитава само обективираната форма на компютърните програми, но не и концепциите и идеите, залегнали в тях. Независимо от тази закрила, определени права на притежателите на програмите винаги могат да бъдат противопоставяни на правата на техните автори.

Въпреки тази наглед ясна концепция, както на национално ниво на различни държави, така и пред европейския съд нерядко е бил поставян въпросът за нарушени авторски права. В резултат именно на такъв спор, се е стигнало и до цитираното по-горе решение. Решението е за преюдициално заключение т.е. именно това е единствената правна форма, чрез която се тълкува смисъла на една или друга норма от европейското право. С други думи, с това решение Европейският съд е дал задължително тълкуване на  член 1, параграф 2 и член 5, параграф 3 от Директива 91/250/ЕИО, както и на член 2, буква а) от Директива 2001/29/ЕО относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество.

В конкретния случай, във връзка с който се е стигнало до това решение едно предприятие е създало програма, която може да изпълнява същите функции като друга програма, създадена по-рано. Важно е да се отбележи, че по делото не е било установено предприятието, разработило втората програма, да е разполагало с изходния код на първата (в тази връзка следва да се посочи, че в най-новата българска практика има случаи, при които при установен идентичен сорс-код и леко променени упътване за употреба и интерфейс се е стигало до извод за наличие на нарушение). Сред основните аргументи на дружеството, притежаващо правата върху „оригиналната” програма да потърси закрила е, че са били копирани ръководствата за употреба на софтуера и по този начин непряко е била копирана и самата програма. Претендирано е било също така, че е извършено нарушение на авторските права върху самото ръководство за употреба.

Съдът, за да отговори на въпроса докъде се простира авторскоправната закрила върху програмите, всъщност дава отговор на въпроса кое следва да се приеме, че представлява „обективирана форма” на една компютърна програма. Именно след като стига до заключение кое не е такава „обективирана форма”, той се произнася, че правната закрила не се простира дотам.

По-конкретно, както в разглежданото решение, така и в някои други свои актове Съдът е имал повод да се произнесе, че това са изходният и обектният код, които именно позволяват програмите да се възпроизвеждат на различни компютърни езици (ето защо при копиране на изходния и обектния код нарушение на авторското право е налице). За интерфейса на програмите обаче се приема, че самият той не позволява възпроизвеждането на компютърната програма, а е само неин елемент, чрез който потребителите използват функциите ѝ. Трябва обаче да се посочи, че съществува практика, според която интерфейсът може да се характеризира като съществен елемент на дадена компютърна програма, доколкото интерфейсът осигурява взаимодействието на програмата с хардуера. Европейският Съд е категоричен, че нито функциите на компютърната програма, нито програмният език и форматът на файловете с данни, употребявани при работа с компютърната програма, за да се използват някои от функциите ѝ, съставляват обективирана форма на програмата по смисъла на член 1, параграф 2 от Директива 91/250. По този начин е отговорено и на друг съществен въпрос, свързан със съвместимостта между „оригиналната” и втората програма. На практика от решението следва, че не е налице нарушение, ако по-късно създадена програма може да чете и изпълнява програмни приложения, написани от потребители на друга, защитена с авторско право програма на език за програмиране, който е разработен от автора на първата програма, като използва същите ключови думи и същия синтаксис. Също така не е налице нарушение, ако втората програма е написана така, че да чете от и да записва във файлове с данни с формат, който е използван от първата и е разработен от нейния автор.  Както беше посочено, причина за този извод е, че програмният език и форматът на файловете не са „обективирана форма”.

Впечатление прави един от аргументите на съда, за да достигне до този извод. Това е всъщност аргумент, изказан от  генералния адвокат по делото, а именно, че да се приеме, че функциите на компютърната програма могат да бъдат защитени с авторско право, би означавало да се даде възможност за монополизиране на идеите в ущърб на техническия прогрес и индустриалното развитие. Оттук става напълно видна цялостното логика на политиката относно закрилата на софтуера – тя се дава във връзка със значението на компютърните програми относно техническото и индустриалното развитие на Общността и следва да го подкрепя, а не ограничава.

Важно е да се отчете обаче, че този извод се отнася до програмния език като елемент от компютърна програма. Той обаче би могъл да бъде собствено авторско произведение и по този начин самият програмен език да се ползва с авторскоправна закрила. В този случай неговото използване вече би представлявало нарушение – но би било нарушено не авторското право върху компютърната програма, а авторското право върху програмния език.

Също така, когато за създаване на втората програма е използвана обективирана форма на първата, нарушение може да е налице. Съдът изрично подчертава, че ако трето лице се сдобие с тази част от изходния или обектния код, свързана с програмния език или с формáта на файловете с данни, и с тяхна помощ създаде сходни елементи в собствената си компютърна програма, действията му биха могли да представляват нарушение на авторското право под формата на „частично възпроизвеждане”. В тази връзка следва са се спомене и най-новата практика в България – според скорошно решение на Софийски Градски Съд, влязло в сила, когато са използвани идентични сорс-кодове като тези на оригиналната програма, то авторското право на нейния създател е нарушено.

Решението на съда касае и друг важен въпрос, който отново е решен в полза на свободата на конкуренция между отделните програми и съответно в „ущърб” на абсолютните права на автора на „оригиналната програма”. Въпросът касае правата на лицензополучател да наблюдава, изучава и изпитва функционирането на програмата. Както беше посочено лице, закупило програмата има тези права, за да определи идеите и принципите, които са заложени в който и да е от елементите на програмата. Бил е повдигнат въпросът допустимо ли е такова изучаване, извършвано чрез разрешени съгласно лиценза действия, но с цел, която надхвърля пределите на разрешеното с лиценза. Конкретно поводът е бил, че в лицензионните условия на програмата е било посочено, че тези действия могат да се извършват, но единствено с непроизводствена цел.

Следвайки принципното си отношение към закрилата на компютърните програми, съдът стъпва на разбирането, че смисълат на изричното предвиждане на тези права на лицензополучателите в Директивата,  е да се гарантира, че носителят на авторското право няма да може да защити с лицензионния договор идеите и принципите, които са заложени във всеки елемент на компютърната програма. С други думи, образно казано, не само, че идеите и принципите не се ползват с авторскоправна закрила, но не следва да се допуска дори и индиректна подобна закрила. Съдът затова е категоричен, че носителят на авторското право не може с лицензионния договор да забрани на получилото лиценза лице да определя какви са идеите и принципите, заложени в отделните елементи на програмата, ако извършва това, докато осъществява действията, позволени му от лиценза, както и действията по зареждане и пускане, необходими за използването на компютърната програма.

Естествено, както беше посочено по-горе, тези действия могат да бъдат извършвани само дотолкова доколкото не се нарушава авторското право на създателя на оригиналната програма. Съдът тълкува това изискване във връзка с разпоредбите касаещи „декомпилацията” на програмите и отново във връзка с това, което всъщност е обект на авторско правната закрила – сорс-кода на програмата. Затова и изводът му е, че не е налице нарушение на авторското право върху компютърната програма, когато законно придобилото лиценза лице не е имало достъп до изходния й код, а само я е изучавало, наблюдавало и изпитвало, за да възпроизведе функциите ѝ във втора програма. Целите, за които се извършва изучаването и наблюдаването, не могат да бъдат ограничавани с лицензионния договор.

Съдът е отговорил и на въпроси, касаещи авторските права върху ръководствата за управление на защитена програма. Изводът е, че дадено ръковоство би могло само по себе си да бъде защитен обект на авторското право. За целта обаче самото то трябва да е израз на интелектуално творение на създателя си. Принципно реководството е съставено от думи, цифри или математически понятия, които, взети поотделно, не са сами по себе си интелектуално творение на автора на компютърната програма. Но чрез техния избор, подредба и комбинация авторът може да изрази своя творчески дух по оригинален начин и да достигне до резултат, представляващ интелектуално творение, в случая — ръководството за работа с компютърната програма. Дали обаче е извършено нарушение следва да бъде допълнително проверено. Такова би имало само ако възпроизведеното във втора програма или във второ ръководство, е израз на собственото интелектуално творение на автора на защитеното с авторско право ръководство за работа с първата компютърната програма.

В заключение за авторскоправната закрила на дадена компютърна програма и всичко, свързано с нея (интерфейс, програмен език, ръководство за употреба, функционалности) може да се каже следното: на защита по този ред подлежат единствено обективираните форми, единствено самите „произведения”. Идеите, концепциите, както и функциите, които тези „произведения” изпълняват, не са обект на тази авторскоправна закрила. Всичко, което може да бъде оцецено като ообективирана форма на интелектуален труд подлежи на закрила, но не и това, заради което това проезведение е създадено.

Целта на авторските права може да е да защити създателите на дадено произведение, в това число и на компютърна програма, но не може това да води до създаване на монополни права и до спъване на техническия прогрес в интерес единствено на тези автори.