В процеса на възникване, съществуване и погасяване на гражданскоправните отношения между субектите, не рядко се стига до тяхното незаконосъобразно развитие. Последното обезпечава функциите на гражданския процес в модерното общество. Съществуват три фази на незаконосъобразно развитие на гражданскоправните отношения, обуславящи три основни специфични състояния на накърненото гражданско право, а именно: спорно, неудовлетворено и застрашено право. Именно наказателноправната защита на последното е предмет на настоящото изследване.

В процеса на развитие на гражданскоправните отношения могат да възникнат условия, при които една от страните по правоотношението недобросъвестно да предприеме действия (правни или фактически), с които цели да осуети възможността за реално упражняване и удовлетворяване правата на другата страна. При възникването на такъв казус, субектът с накърнено право има възможност да се възползва от един от основните способи за налагане на защита и санкция от гражданския процес, а именно обезпечителното производство. По молба на страната, чието право е накърнено съдът налага обезпечителна мярка, която препятства недобросъвестното разпореждане с права, което може да осуети реализирането на застрашеното право. Обезпечителните мерки биват два вида: запор и възбрана и се налагат съответно срещу разпореждане с права върху движими и недвижими вещи. Налагането на тези мерки гарантира реализирането на застрашеното право, при трансформирането му в безспорно, изискуемо и неудовлетворено право.

Законовата гаранция, описана по – горе е обезпечена със законова санкция на лицата, които въпреки нея се разпореждат със запорирани или възбранени права. Оказва се, че съществуващата правна уредба не дава възможност тази предвидена в закона санкция да се реализира на практика и по този начин превръща наложената обезпечителна мярка от защита на едно застрашено право в съдебно потвърждение, без сила на пресъдено нещо, на едно спорно право.

Съгласно чл. 395, ал. 3 от ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) съдът допуска обезпечителна мярка, постановявайки определение, въз основа на което се издава обезпечителна заповед, чрез която се налага запор или възбрана. Чл. 451 от ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) предвижда реализиране на наказателна отговорност за носителят на запорираното или възбранено право при разпореждането с него. В Гражданския процесуален кодекс не е посочена конкретна разпоредба уреждаща носенето на наказателна отговорност. Затова същата следва да бъде изведена чрез анализ на нарушението, което е извършено от носителя на възбраненото или запорирано право.

Обезпечителната мярка се налага с акт на съда, следователно разпореждането с обезпечено вземане представлява деяние срещу действието на този издаден от съда акт, поради което може да се квалифицира като престъпление против правосъдието.

Съгласно чл. 296, ал. 2 от НК: „Който с цел да попречи или да осуети изпълнението на съдебно решение унищожи, повреди, укрие или отчужди вещ, за която се отнася това решение, се наказва с лишаване от свобода до три години или глоба от хиляда до десет хиляди лева“. Цитираната разпоредба оставя убеждението, че застрашеното право е гарантирано от санкцията на Наказателния закон. Константна съдебна практика, обаче изказва различно становище. Обезпечителната мярка се налага с определение, което е различен съдебен акт от съдебното решение и не носи сила на присъдено нещо. Предмет на престъплението по чл. 296, ал. 2 могат да бъдат само влезли в сила съдебни решения, тъй като наказателният закон не може да се тълкува разширително. От друга страна в Наказателния кодекс е уредена наказателна отговорността единствено за лицата, които се разпореждат с чужда вещ оставена за пазене, върху която е наложена обезпечителна мярка – запор (т.е. чл. 217 ал.3 и чл. 277, ал. 2 от НК), но не и за собствениците на същите вещи.

От гореизложеното е видно, че е допусната съществена непълнота в правния мир, позволяваща на носителите на права, върху които са допуснати обезпечителни мерки, да се разпореждат без да носят наказателна отговорност със същите, независимо от защитно- санкционната функция на обезпечителния процес. Наказателната отговорност, предвидена в последния, може да бъде реализирана, едва когато спорното право на лицето с обезпечено вземане, бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо, посредством съдебно решение, съгласно чл. 296, ал. 2 от НК. Това практически обезсмисля налагането на обезпечителни мерки, тъй като всяко лице, чиито права са ограничени с наложеното обезпечение, може недобросъвестно да се разпорежда с тях, без да носи наказателна отговорност за деянието си.