Разрешението за строеж е индивидуален административен акт по смисъла на Административно – процесуалния кодекс (АПК) и Закона за устройство на територрията (ЗУТ). Редът за неговото обжалване и лицата, имащи право да го облажват са уредени в ЗУТ.

В чл.213 от ЗУТ е посочена общата възможност за обжалване на индивидуалните административни актове, издавани по този закон по реда на АПК. Кръгът от лицата, легитимирани да обжалват едно разрешение за строеж е уреден в чл. 149, ал.2 от ЗУТ, като изброяването е изчерпателно. Съгласно ал.3 на същата разпоредба заинтересованите лица могат да обжалват разрешението за строеж в 14 дневен срок, считано о съобщението за издаването му. На пръв поглед законовата уредба в тази връзка не предизвиква въпроси и неясноти, но при детайлно и цялостно тълкуване на разпоредбите могат да се отграничат поне три въпроса, без еднозначен отговор нито в нормативните актове, нито в съдебната практика.

По отношение на заинтересованите страни следва да се посочи, че те се определят и уведомяват за съответния административен акт от административния орган, компетентен да го издаде. В нормативната база липсват разпоредби относно действията, които следва да извърши административния орган по издирване и уведомяване на заинтересованите страни (справки в други държавни органи или други действия), както и за защитата на тези лица в случай, че не бъдат признати за заинтересовани и не бъдат уведомени от органа. Тълкувайки стриктно закона се стига до извода, че право да обжалват едно разрешение за строеж имат само лицата уведомени от административния орган за издаването му, но не и трети лица.

С оглед това тълкуване могат да възникнат поне още няколко въпроса. Допустими ли са жалби на лица, неуведомени от административния орган за издаването на акта? Неуведомяването им от органа достатъчно основание за недопустимост на жалбата ли е или съдът следва сам да установи заинтересоваността на лицето по смисъла на ЗУТ и какво е основанието за едно такова тълкуване? Как се установява допустимостта на една такава жалба и допустимо ли е разглеждането й по същество преди да са събрани и приети доказателства по отношение на допустимостта?

На практика съдилищата допускат до разглеждане подобни жалби, нещо повече разглеждат същите по същество преди да се произнесат по тяхната допустимост. Преценката за допустимостта на една жалба не винаги може да стане без събиране на доказателства в тази връзка и без насрочване и разглеждане на делото в открито съдебно заседание. Въпреки това съдът следва първо да събере доказателства в тази връзка и да се произнесе по допустимостта преди да обсъжда основанията в жалбата по същество. В противен случай се стига до абсурдната ситуация, в която по едно дело е имало десет открити съдебни заседания, представени са много на брой писмени доказателства по съществото на жалбата, извършени са няколко експертизи и при постановяване на окончателния съдебен акт, съдът отхвърля жалбата като недопустима, поради липса на процесуална легитимация на жалбоподателя и изобщо не обсъжда доказателствата по съществото на делото. Оказва, че са извършени много на брой безсмислени действия както от съда, така и от страните, изтекъл е дълъг период от време и са изразходвани много средства, които на практика не са били необходими. Независимо дали събраните доказателства по същество водят до извода, че обжалваното разрешение за строеж е незаконосъобразно, съдът не може да отмени същото при наличие на недопустима жалба и смисълът на всички извършени действия остава неясен.

Произнасянето по допустимостта на жалба, подадена от лице, което не е уведомено от административния орган за издаденият акт и не е счетено за заинтересована страна, с нищо не се различава от проверката за допустимост за спазване на срока за обжалване например. В случай, че жалбоподателят е уведомен, но е изтървал срока за обжалване, съдът веднага ще върне жалбата, като недопустима, но в случай, че жалбоподателят не фигурира в административното производство като заинтересована страна, точно обратното съдът разглежда жалбата и допуска всякакви доказателствени искания на жалбоподателя и то не за да докаже правото си на жалба и качеството си на заинтересована страна, а за да оспорва по същество издаденият административен акт.

Подобна съдебна практика е неправилна и не почива на законовата уредба. Нещо повече тези действия на съдилищата застрашават нормативно установените права на лицата, на които е издадено вече разрешение за строеж, за сметка на неясния статут и легитимация на лица, които не са определени като заинтересовани страни в административното производство, но съвсем свободно без да са длъжни първо да докажат това си качество, могат да обжалват всяко разрешение за строеж, при това да попречат същото да влезе в сила. Тази съдебна практика създава предпоставки именно за подобни злоупотреби и подаване на напълно неоснователни жалби, които обаче предизвикват пречка за влизане в сила на разрешението за строеж и биха могли да отложат този момент доста назад във времето.

Всичко посочено по – горе води до извода, че правата и на двете страни не са защитени от закона. От една страна напълно е възможно едно лице, което е заинтересована страна по смисъла на ЗУТ да не бъде счетено за такова от административния орган и да не бъде уведомено за издадения акт, като по този начин му бъде отнета възможността да защити законните си права, като обжалва административният акт, който го уврежда. От друга страна допускането на тези жалби до разглеждане по същество води до пречка за влизане в сила на разрешението за строеж и то много често на доста неясни и съмнителни основания.

В продължение на тези разсъждения още по – голям проблем възниква, когато се допусне такова обжалване на влезли в законна сила разрешения за строеж. Това е хипотезата, в която едно лице, което не е счетено за заинтересована страна от административния орган и не е обжалвало разрешението за строеж, в един по – късен момент установява по някакъв начин за издаването на този административен акт и решава, че има основание за обжалване. Междувременно разрешението за строеж е влязло в сила и изпълнено от лицето в чиято полза е издадено. Моментът на обжалване понякога би могъл да настъпи дълго след влизането в сила на разрешението за строеж.

В тази хипотеза, която не е рядко срещана на практика, води до противоречие на две законови разпоредби от един и същ ранг, а именно разпоредбите на чл. 156 ЗУТ и чл.166 АПК. Съгласно разпоредбата на чл.156 ЗУТ „влезлите в сила разрешения за строеж не подлежат на обжалване”, а съгласно чл.166 АПК „Оспорването спира изпълнението на административния акт.”. В конкретния случай и двете норми са процесуални по своя характер, независимо, че едната се намира в материално – правен закон. При подобно противоречие, в което нормите са от един и същ ранг следва да се приложи правилото, по което специалната норма дерогира общата, която й противоречи. След това тълкуване отново се стига до извода, че обжалването от лица, които не са определени като заинтересовани от административния орган е недопустимо, не само на основание чл. 149, ал.3 от ЗУТ, но и на основание чл.156 от ЗУТ. Издадените разрешения за строеж могат да се отменят само по законосъобразност при подадена жалба от заинтересованото лице в срока по чл. 149, ал. 3 от ЗУТ или при служебна проверка от органите на ДНСК, в 7-дневен срок от уведомяването им по реда на чл. 149, ал. 5 от ЗУТ. Визираният в разпоредбата срок за обжалване е преклузивен, както за заинтересованите лица, така и за органите на ДНСК.

Когато едно лице твърди, че по отношение на него един индивидуален административен акт, какъвто е разрешението за строеж, не е влязъл в сила, то следва да го докаже по предвидения за това ред. Не е допустимо жалби срещу влезли в сила разрешения за строеж от лица, които твърдят, че са заинтересувани страни, но не са определени за такива от административния орган, да спират изпълнението на акта. Правилото, че жалбата подадена в срок и от лица, активно легитимирани за това, спира изпълнението на акта не е приложимо в конкретния случай, тъй като обжалваният акт е влязъл в законна сила, жалбата не е подадена в срок, нещо повече такъв срок спрямо жалбоподателя не е започнал да тече, тъй като същият не е уведомен за издаването на разрешението за строеж.

В случай че суспензивният ефект на жалбата срещу един индивидуален административен акт бъде абсолютизиран би се стигнало до абсурдната ситуация всяко лице да обжалва всеки индивидуален административен акт по всяко време и жалбата му да предизвика спиране изпълнението на акта, независимо дали му е изпратено съобщение за това или не.