Цялата глава четиринадесета от Кодекса на труда е посветена на социално – битовото и културно обслужване на работниците и служителите. В чл. 292 е предвидено, че средствата за социално – битово и културно обслужване се събират от работодателя и други източници. В следващите разпоредби е установен реда за разпределяне на средствата, както и видовете социални разходи. Законът не задължава пряко работодателя да отделя средства за социални разходи, но чрез предвидените възможности за данъчни облекчения в ЗКПО работодателите са стимулирани да отделят такива средства.

Дефиниция на понятието „социални разходи, предоставени в натура” се съдържа в Допълнителните разпоредби на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО). В параграф 34 от ПЗР на ЗКПО е посочено „отчетените като разходи социални придобивки (в пари или в натура), определени съгласно чл. 293 и 294 от Кодекса на труда или по ред и начин, определени от ръководството на предприятието и предоставени на персонала, с изключение на разходите, регламентирани като задължителни с нормативен акт”. От тази дефиниция могат да бъдат извлечени основните характеристики на социалните разходи:

• за да се причислят дадени разходи към категорията на социалните, следва да се изхожда от тяхното предназначение – да задоволят лични потребности на работниците и служителите, а не да обезпечат дейността на работодателя, тъй като са обичайни за стопанската му дейност;
• основание за извършване на социални разходи може да бъде колективният трудов договор, решение на общото събрание на работниците и служителите или решение на ръководството на съответния работодател (обективирано в заповед или друг вътрешен акт). Този по-широк обхват на понятието „социални разходи” е резултат на законодателна промяна, която е в сила от началото на 2003 г., тъй като до този момент такива разходи представляваха само социалните придобивки по чл.293 и чл.294 от Кодекса на труда;
• изискването социалните разходи да са дадени пряко (постоянно или периодично) на работниците и служителите се приема за изпълнено, когато тези разходи са персонифицирани, т. е. определено е кой разход за кое лице се отнася, като в същото време тези разходи не трябва да имат еднократен характер.
  На следващо място, много важен момент за тълкуването на понятието „социални разходи” могат да бъдат визирани и следните правни норми от Закона за корпоративното подоходно облагане. В чл. 204 са очертани рамките на понятието „социални разходи”, както следва:
• Социалните разходи, предоставени в натура на работници и служители и лица, наети по договор за управление и контрол (наети лица);

Социалните разходи, предоставени в натура включват и:

а) разходите за вноски (премии) за доброволно пенсионно и здравно осигуряване и доброволно осигуряване за безработица и/или професионална квалификация и/или застраховка „Живот“ и застраховка „Живот“, ако е свързана с инвестиционен фонд;
б) разходите за ваучери за храна;

В чл. 205 е посочено, че социалните разходи, които не са предоставени в натура, представляващи доход на физическо лице, се облагат при условията и по реда на Закона за данъците върху доходите на физическите лица.
В останалата част от правните норми на тази глава от Закона подробно е регламентирана процедурата по признаване на данъка върху разходите, както следва: освобождаване от облагане на социалните разходи за вноски и премии за допълнителното социално осигуряване и застраховки „Живот“, освобождаване от облагане на социалните разходи за ваучери за храна, освобождаване от облагане на социалните разходи за транспорт на работници и служители и лицата, наети по договор за управление и контрол.

По отношение на освобождаване от облагане на социалните разходи за вноски и премии за допълнителното социално осигуряване и застраховки „Живот“ в чл. 208 е посочено, че не се облагат с данък тези разходи, в размер до 60 лв. месечно за всяко наето лице, когато данъчно задължените лица нямат подлежащи на принудително изпълнение публични задължения към момента на извършване на разходите.
По отношение на освобождаване от облагане на социалните разходи за ваучери за храна в чл. 209 е посочено, че същите не се облагат с данък, ако са в размер до 40 лв. месечно, предоставени под формата на ваучери за храна на всяко наето лице, при наличието на следните кумулативно посочени условия:

1. основното месечно възнаграждение на лицето в месеца на предоставяне на ваучерите е не по-малко от средномесечното основно възнаграждение на лицето за предходните три месеца;
2. данъчно задълженото лице няма подлежащи на принудително изпълнение публични задължения към момента на предоставяне на ваучерите;
3. ваучерите са предоставени на данъчно задълженото лице от лице, получило разрешение за осъществяване на дейност като оператор от министъра на финансите въз основа на конкурс;
4. сумите по предоставените ваучери, изплатени от данъчно задълженото лице на оператора, могат да се използват само за разплащане по банков път с лицата, сключили договор за обслужване с оператора, или за възстановяване на данъчно задълженото лице до размера на номиналната стойност на ваучерите, в случаите, когато същите не са използвани;
5. лицата, с които операторът е сключил договор за обслужване на наетите лица, са регистрирани по Закона за данък върху добавената стойност.

От тези разходи са изключени разходи за транспорт, осъществен с лек автомобил или по допълнителни автобусни линии, с изключение на случаите, когато същият се извършва с лек автомобил до трудно достъпни и отдалечени райони, и без този разход данъчно задълженото лице не може да осигури осъществяването на дейността си.
В следващите членове подробно е описан начинът, по който се формира данъчна основа за данъка върху описаните по – горе разходи.
Данъчната основа за определяне на данъка върху социалните разходите, предоставени в натура са начислените социални разходи, предоставени в натура, намалени с приходите, свързани с тези разходи, за съответния месец.

Данъчната основа за определяне на данъка върху социалните разходи за вноски (премии) за допълнителното социално осигуряване и застраховки „Живот“ разходите е превишението на тези разходи над 60 лв. месечно за всяко наето лице. Когато данъчно задължените лица имат подлежащи на принудително изпълнение публични задължения към момента на начисляване на разходите, данъчната основа за определяне на данъка върху разходите е целият размер на начислените разходи.
Данъчна основа за данъка върху социалните разходи за ваучери за храна е превишението на тези разходи над 40 лв. месечно за всяко наето лице. Когато не са изпълнени условията за освобождаване от данък, данъчната основа за определяне на данъка върху разходите е целият размер на начислените разходи.
От посоченото могат да бъдат изведени следните изводи:

В Закона фигурира ясно определение на социалните разходи, както е посочено по – горе и те съответно включват: социалните разходи, предоставени в натура на работници и служители и лица, наети по договор за управление и контрол (наети лица), както и разходите за вноски (премии) за доброволно пенсионно и здравно осигуряване и доброволно осигуряване за безработица и/или професионална квалификация и/или застраховка „Живот“ и застраховка „Живот“, ако е свързана с инвестиционен фонд, разходите за ваучери за храна.

Следва да се приеме, че под една и съща форма се включват нормативно определените социални разходи (посочените по горе), т.е възможно е на определен служител да се заплаща ваучер за храна в размер на 40 лева и по негов избор допълнително пенсионно осигуряване или здравно осигуряване.
В заключение може да се посочи, че законът установява реда за вземане на решение за начина на използване на средствата за социални разходи, видовете социални разходи и размерите, до които те се признават за данъчни цели, но работниците са свободни да избират вида социални разходи, от който искат да се ползват, като размерът на средствата за социални разходи трябва да еднакъв за всички работници и служители.