С Гражданско-процесуален кодекс в сила от 1 март 2008 г. се урежда заповедното производство като строго формален ред за защита на интересите на кредитора и правата на длъжника.

Съгласно разпоредбите на закона, кредиторът разполага с възможност да поска издаване на Заповед за изпълнение и изпълнителен лист по облекчения процедурен ред, предвиден в чл. 410 и чл. 417 от ГПК, но до издаването на съдебния акт е твърде вероятно да се сблъска с множеството неуредени от законодателя въпроси. По отношение на тях няма нито конкретна разпоредба, нито тълкувателно решение, с оглед на което съдебната практика е разнородна и противоречива. Като основни пропуски могат да се поставят следните въпроси:

Следва ли подаденото Заявление за издаване на заповед за изпълнение да бъде оставяно „без движение”?

По поставения въпрос съдебната практика, от една страна, приема за правилно становището, че не съществува задължение за съда да дава указания за отстраняване на нередовности по подадено Заявление за издаване на заповед за изпълнение. До този извод се стига при тълкуване per argumentum a contrario на разпоредбата на чл. 410, ал. 2 от ГПК – липсва препращане към чл. 129 от ГПК и съответно регламентираната от него процедура не следва да намери приложение в заповедното производство. Законодателя предвижда съда да се произнесе едновременно по редовността на заявлението (чл. 410, ал. 2 във вр. чл. 127 и чл. 128 от ГПК) и по основателността на искането (чл. 411 от ГПК) и единствената хипотеза, при която се дават писмени указания на заявителя, е в случай, че не е използван образец на заявлението или използваният е неправилен (чл. 425, ал. 2 от ГПК). Липсата на изрична или препращаща норма налага извода, че при нередовност съдът няма правомощие да остави заявлението „без движение” с указание за отстраняване на констатираните нарушения, а следва с разпореждане да отхвърли искането за издаване на заповед за изпълнение. По този начин т.нар. „бързо производство” допълнително се усложнява и забавя, което неминуемо се утежнява положението на страните с допълнителни разходи.

При втората концепция е застъпена противоположната теза – приема се, че за съда съществува принципно задължение да следи служебно за надлежното извършване на всички процесуалните действия (арг. чл. 101 от ГПК), а по отношение на неизяснените положения от заповедното производство следва да се приложат по аналогия разпоредбите, уреждащи идентични положения в исковия процес. Магистратите, поддържащи тази позиция, считат, че даването на указания от съда е законосъобразно и че формалният подход в заповедното производство не трябва да бъде абсолютизиран и тълкуван в ущърб на страната, потърсила защита на интересите си по съдебен ред. Това схващане позволява значително по-гъвкаво приложение на производството по чл. 410 и сл. от ГПК и предполага по-пълна и адекватна защита на процесуалните права на страните.

Във връзка с изложеното възниква и следващият въпрос – възможно ли е допълване на издадената заповед за изпълнение при условията на чл. 250 от ГПК?

Като първо становище може да се обособи мнението на някои от съдебните състави на ВКС, които приемат, че нормата на чл. 250 ГПК, намираща се в Част втора на ГПК – Общ исков процес и Глава тридесет и седма – заповедното производство, включена в изпълнителното производство на част пета на ГПК, са несъвместими. Според същите, правилата на общия исков процес се прилагат в заповедното производство само при наличието на изрично препращаща разпоредба, каквато в настоящата редакция на процесуалния закон липсва. Като аргумент за неприложимостта на чл. 250 ГПК се изтъква, че посоченото допълване е допустимо единствено в производството по издаване на изпълнителен лист по чл. 406 ал. 4 от ГПК и че наличието на специална уредба със строго формален характер обуславя дерогиране на общите правила.

От друга страна, в съдебната практика е застъпено мнението, че е възможно да бъде допълнена заповед за незабавно изпълнение, като мотиви се черпят от текста на същата норма – буквален прочит на разпоредбата на чл. 406, ал. 4 от ГПК гласи, че в производство по издаване на изпълнителен лист (включително и въз основа на заповед за изпълнение) се прилагат съответно чл. 247, 250 и 251 от ГПК.

Във връзка с горепоставените два въпроса и едно евентуалното оставяне на подаденото Заявление без уважение – в цялост или отчасти, се появява следващият предизвикващ полемики въпрос, по който има богата разнородна съдебна практика, както на Окръжните съдилища, така и на ВКС – в какъв размер следва да бъде държавната такса за обжалване на разпореждания/определения, с които се отказва издаване на заповед за изпълнение?

Проблемът има известна регламентация, тъй като за заповедните производства е определен изричен ред за обжалване – глава Тридесет и седма от ГПК, чл. 413, ал. 1, според който разпореждане, с което се отхвърля изцяло или отчасти заявлението подлежи на обжалване с частна жалба, а съгласно чл. 19 на Тарифата държавната такса за частни жалби по граждански дела е в размер на 15,00 лева. В противоречие с тази разпоредба е практиката на съдилищата, в това число и на касационната инстанция. Същите считат, че въпросната такса се определя съгласно чл. 18, ал. 1 от Тарифата и възлиза на 50% от държавна такса, дължима в първоинстанционното производство, т.е. половината от 2% от материалния интерес, тъй като жалбоподателят атакува съдебен акт, постановен при разглеждане на процесния спор по същество. Посоченият извод е дискусионен, защото в заповедното производство е спорен въпросът дали съдът е сезиран с „правен спор” и дали произнасяне с акт, който не се ползва със сила на присъдено нещо, следва да се приеме като произнасяне по същество.

Друг важен въпрос в заповедното производство се явява и евентуалната липса на правосубектност на длъжника, която може да бъде установена само след образуване на производството?

Издаването на заповед за изпълнение срещу неправосубектен длъжник я прави недопустима, каквато е и позицията на ВКС. Въпреки наличието на трайна съдебна практика, обаче, посоченият проблем не е отстранен от законодателя, поради което правата на страните не са напълно защитени и този вид процес не е достатъчно ефективен.

Когато в хода на производството, при връчването на издадена Заповед за изпълнение бъде установено, че е настъпила смъртта на длъжника, съдът обезсилва издадения съдебен акт и прекратява делото, въпреки че това негово правомощие не е изрично уредено в ГПК. Законодателят предвижда обезсилване на издадената Заповед само при непредставяне на доказателства за предявен иск (чл. 415, ал. 2 от ГПК).
Когато заповедта е издадена по реда на чл. 417 от ГПК, установяването на първоначална липса на правосубектност на страната е свързано дори с допълнителни усложнения, тъй като следва да бъде прекратено и образуваното изпълнителното производство, в рамките на което кредиторът е направил и последващи разноски.

Непълната уредба по поставения проблем и константната практика за неприложимост на единствените разпоредби, предвиждащи конституиране на процесуални правоприемници на починало лице – чл. 429, ал. 2, чл. 227 и чл. 230, ал. 2 от ГПК, сериозно ограничава процесуалните възможности на заявителя. За него не е предвидена възможност преди подаване на заявлението да се информира надлежно и по официален ред дали междувременно не е настъпила смъртта на неговия длъжник, дали той има наследници, дали същите са приели наследството, при какви условия и т.н.. По този начин се поставя под съмнение не само своевременното, но и крайното удовлетворяването на кредиторовата претенция.

На следващо място, като сериозен законодателен пропуск трябва да се отбележи непълната регламентация, касаеща същността и съдържанието на подадените от длъжниците възражения

Съобразно предоставената от закона възможност, длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение, като е необходимо единствено да се подаде бланка за възражение по образец, носеща неговия подпис. На съда не е вменено задължение да разгледа и прецени текста на възражението и независимо от същността му, на заявителя се указва, че разполага с едномесечен срок за предявяване на иск за установяване на вземането му. При това положение е възможно т.нар. възражение по своя смисъл и съдържание да представлява признание на вземането и да не оспорва претендираното от кредитора материално право, но въпреки това поради формалността на производството да провокира воденето на излишни искови производства. Освен че поставя длъжника в по-неблагоприятна позиция, подобна съдебна практика е в разрез с принципа на процесуална икономия, значително се увеличава броят на делата и се създава затруднение за обработване и постановяване на решения по същите.

Така, с липсата на конкретни и недвусмислени разпоредби и тълкувателни решения по поставените проблеми се появява разнородна съдебна практика. Според нея в някои случаи е възможно излизане извън разпоредбите, уреждащи производството като строго формално, а в други – отклонение от императивните правила на гл. Тридесет и седма от ГПК е недопустимо, тъй като не е налице изявена воля на законодателя в този смисъл.
Заповедното производство може да протече както бързо и ефективно, така нерядко може да бъде и комплицирана и тромава процедура. Това е последица от редица пропуски, установени в хода на прилагането на Гражданския процесуален кодекс, и неточна нормативна уредба, която следва да бъде последователно развивана и усъвършенствана в зависимост от нуждите на социалните отношения, които обслужва.